Events in September 2022
Events in June 2022
Events in December 2021
Peppermill Books is involved in several charities which we organize ourselves and carry out throughout the whole year. We are engaged in helping out four institutions for children without parental care, two of which are for children with severe physical and mental disabilities. We supply those with necessities for their everyday life and we also try to offer some joy. We make donations in the form of presents for the two oncological hospitals for children in Bulgaria.
In December we are visiting the Oncological Clinic for children in the city of Plovdiv at University Hospital “St. George” with presents for the children, the parents and the doctors and nurses who fight for each life. It’s a small contribution to making everyone feel loved and treasured. We have done it many times and the reward when seeing a smiling face behind those doors is unbelievable.
Everyone who is interested in reaching out to our noble causes is welcome. The accountancy of each event is transparent and provided to anyone who is involved. In case you are interested in our campaigns, do contacts as. Please, see contact details.
December 9.2021
Events in 2021
Events in 2019
Events in 2018
From Facebook :)
Шиви
Преди няколко дни казах, че нямам думи да разкажа за Лондон. Като ме питат как мина, мълча като фолк певица пред литературен вестник. Добре, продължавам да нямам думи, затова реших да ви посветя едно малко разказче. Пак без поука. Хах. Тя сутрин ми щукна и докато не съм забравила... То едно мислех, друго се получи, ама карай.
И е за всички, които отвориха двете ми неща, които снизходително наричам „моите книги” и ги прочетоха.
Та историята:
В едно малко старо градче живеела една жена. Не била красавица, не била и умна, била като сива мишчица такава една. Освен всички тези предимства, била и бедна според стандартите на времето.
Та, взело да захладнява, и жената решила да си направи шапка. Взела плат от старо износено палто на тридесет години, скроила шапката, сложила две пандели да се връзва под брадичката (махнала дантелата от едни стари кюлоти), колосала я с малко пожертвано с мъка брашно и си я сложила един ден, докато отивала до пекарнта да си купи половин хляб.
Жената на пекаря била заможна дама и слагала по малко стар хляб сред пресния, но иначе била добра душа. Видяла шапката, завидяла и поискала и тя такава. Ама на, нямала и парченце плат. Горката. Сигурно и кюлоти нямала.
Шивачката се върнала у дома, срязала още малко от старото си палто и направила нова шапка за дебелата глава на тестената жена. Шивачката, да я наречем за кратко Шиви, се опитала да направи подобна шапка, но платът все не искал да се извие както трябва, а дантели не намерила, че нямала други кюлоти, затова вързала два шнура.
Жената на хлебаря много харесала шапката, направо викала Ах и пак Ах.
После почнали да идват други хора, именити – месарят, кръчмарят, жените им, банкерът, кметицата, бе все хора които възхвалявали таланта на Шеви, но все намали я материал, я друго и после се отплащали с някой оглозган кокал, или направо „Бе ти да си благодарна, че не съм те метнала на калната улица, зат’ва дай тука шапката.”
Шиви работела денонощно за тоя дето духа, и често си мислела, че това с духането си принуден да го правиш цял живот и опипвала своите яки челюсти.
Но… О, чудо! След време шапките на именитите, богатите, плешивите и красивите започнали да приличат на стопаните си. Жената на пекаря ходела с шапка като тлъста баница, шапката на месарката – като свинска главичка, на кметицата придобила направо форма на лайно, на банкера – на ръка бръкнала в съдрана бедняшка кесия, на попа – на малко момченце със… без… и… и така нататък, че за педофилия не се говорело тогава.
Хората ги виждали, но не смеели да кажат нищо, а Шиви се смеела , чак се давела от смях, и вече не била като мишка, а направо като доволна лондонска катерица. Била толкова горда с дарбата си, че почнала да си пори полите си и къде каквото намерила из къщи и им скроявала по една шапка, ей така, да й е весело.
Един ден при нея дошло младо момиче, бедно било, нямало. Попитало дали Шиви може да й направи боне, най-обикновено, че била чистачка и оня гъз собственикът на къщата й се карал за старото боне. Шиви се замислила с какво да направи хубаво боне, но момичето извадило бяла памучна тъкан, пазела я от баба си, подала й я. Дала и две лентички за дантелка, изчервило се и казало, че не, не бърза, когато можеш, казала.
Шиви се захванала и направила страхотно боне, а с парченцата останали от плата направила и бели кърпички, везани дори. На другия ден отишла да я намери да й ги даде.
Момичето запрестъпвало от крак на крак и се разплакало, не, нямам какво да ти дам, казало. Ей тук има една саксийка с момина сълза, нека ти я подаря, умолявала.
Шиви кимнала, поела саксийката и момичето я прегърнало.
Започнали да наминават други хора. Нямали, нищо нямали. Тя правела шапки от техните шарени парченца плат останали някъде из старите скринове, правела шапки за деца, за баби, за обикновени хора – хора, които не се срамуват да кажат, че ходят до тоалетна. И ставали красиви шапки, и пак след време шапките се превръщали в магия – в цвете, в лебед, в горд коминочистач, в седнала балеринка, в муцунка на мече, в калинка, в красиви неща.
Давали й я мляко, я сирене, я замесвали по някоя питка и счупвали парче за нея, дърварят й оправил покрива, ковачът й оправил дръжката на вратата. И я прегръщали. Шиви обичала да я прегръщат. Казвала си, че за една прегръдка си струвало.
Когато й носели от манджата си, тя винаги се срамувала да вземе, за да не подяде чуждите деца, но хората заканвали, че ще оставят яденето пред вратата й и котките или някой охранен богат плъх ще мине да го изяде. Та Шиви прибирала чинийката.
Малцето нареждала две вилици на масата с почервенели бузи и изпръхнали от студа устни, наливала прясна вода, подреждала салфетките от плат (като лебеди, казвала), а Шиви гледала шапката на Малцето – била станала като шапката на Робин Худ и си казвала, че момичето й е израснало като добър стрелец, ако и да била раче.
Една вечер хапвали плодове – анонимен дарител с криптираното име Алберта.
Шиви не знаела, че Алберта е мравка естествено, не знаела и че Алби и Хъни я гледали иззад една книжка на голия рафт.
Детето погледнало шапката на майка си.
–Станала е като въздух, мамо, може би щото се е прокъсала.
–Нека, да ми се проветрява мозъка – отвърнала Шиви.
–Но на останалите хора има форма. На певицата в кръчмата е станала като на „антилопа и газела”. Ах, каква си антилопа, газела…нали. На бармана, като на крокодил, на перачката в страноприемницата като на кървав божур, а твоята е като въздух.
–Въздух е добре. Никой не може да живее без въздух и всеки има поне една шапка.
Сега, не може да се каже, че било точно бизнес, никак даже. Но пък кютали някак.
А Алберта ходела да щипе хората по задниците и да шепти в ушите им като призрак: „Трябва ти шапка, трябва ти шапка.”
И те ходели за шапка. И Шиви или им скроявала шапката, или им я правела с любов. Бе, то зависело какъв плат си занесеш. Материалът е от значение в шапкарството. А най-яки ставали тези от кръпки. Ех, било време, което не познавало Удсток, но Шиви въвела кръпката – резни от това малко, клъцни тук, но не като пластичните хирурзи, които по онова време все още не били богове.
Преди няколко дни беше последното представяне на Хотел Алберта и Светулките. Беше в Лондон. И като точка на едно дълго пътуване… засега… може би до другата книга, казвам така: мога да ти скрия шапката, мога да ти я скроя, мога да ти я направя така че да се видиш, мога да ти я направя като огледало – погледни се през шашката (ми) И да, енергиен вампир съм, понеже ограбвам прегръдките и топлината ви, и или изграждам, или руша, но ще ми простите, защото… защо не? Коя съм аз да не вземам обич?
На всички останали, които не ме разбраха и говориха и говорят зад гърба ми, които се отнесоха с мен като с лайно, които ме подритваха или бяха нагли лицемери и ме лъжеха в очите, и на вас съм ви скроила шапките. Не съм зла, но не забравям нито добро, нито зло. Като слон съм. Един огромен слон в малко мравешко тяло със скорпионска отрова. Вие си ме избрахте. Сега ще ме търпите
Шегата настрана, написах тези книги с идеята, че един човек да докосна с тях, си струва, но съм егоист и си признавам, че ги написах предимно за себе си, за да ми мине, защото си го дължах. Дължах го на детето в себе си. А думите… думите са като гниди. Хах. Падат по петолинието на живота ми, и веки път когато дръпна някоя струна летят надолу и се редят както си искат. Я в песен, я в шум. И не, не греша и не е абсурд, и не звучи като гротеска, че в шума и хаоса няма ред. Подредените, натъкмени и неспонтанни неща плашат. И личат.
Пожелавам ви шарен, шумен, спонтанен, хаотичен, луд, луд ден, месец, живот. И понеже съм силна и непоклатима психически жена, ще си избърша носа в ръкава на черната жилетка и ще загася поне една от трите запалени до мен цигари и ще стана да избърша праха от шапката си.
Оп, тя пък взе че литна и се закачи на мрежата на паячето. Не ще да си ходи пустата.
пп: тагнах хората, на чиято постоянна подкрепа съм разчитала през цялото това време, но не мога да тагна всички, защото някои не са ми в листата, Ако някой не е тук, не ми се сърдете, просто съм недовидяла докато ровех да не забравя някого. И сто процента съм забравила, не защото съм небладогарна, а защото съм разсеяна.
Events in 2017
